Изкуствено дишане; даряване на въздух

Изкуственото дишане е решаващо мероприятие при съживяването на пострадали.
Принципът на даряване на въздух (дишане уста в уста) е заменил всички обичайни дотогава методи, при които се имитират дихателните движения посредством разтягане на гръдния кош. Този метод почива върху основния физиологичен принцип, че в издишания въздух на дарителя все още има около 14 кПа (115 тора) парциално кислородно налягане (в сравнение с 20 кПа = 150 тора във вдишания въздух). Това означава, че съдържанието на кислород в издишания въздух е достатъчно, за да насити артериалната кръв с кислород.
Разбира се, това може да стане само при условие, че кръвта се транспортира през белите дробове. При едновременно спиране на дишането и сърдечната дейност — както се случва най-често — „застоялата“ кръв, разбира се, не може да се транспортира като артериализирана, наситена с кислород кръв към периферията на тялото, преди всичко към силно чувствителния мозък.
По тази причина вторият физиологичен принцип при съживяването почива върху стремежа да се замени поне отчасти заглъхналата сърдечна функция чрез краткотрайно притискане на сърцето (в гръдния кош). При силно притискане на гръдния кош в белите дробове и в периферията на тялото се изтласква толкова кръв, колкото да се съхранят основните жизнени функции и преди всичко да не се получат непоправими увреждания на мозъка.
За да може да се вкара собственият издишан въздух в белите дробове на един недишащ човек, неговите дихателни пътища трябва да са свободни. Затова най-напред — ако и да не е много приятно — трябва да се почисти устата му от кръв, повърнати материи и др. За да не могат при гълтане да попаднат в трахеята храна и течности, съществува един вид затварящ механизъм — епиглотис. При един изпаднал в безсъзнание човек тази бариера се отваря, като се прегъне силно главата му в тила, т.е. се извие назад. Същевременно долната челюст трябва да се притисне в посока напред.
В такова положение на припадналия може да се вкара въздух, ако дихателните му пътища са свободни. „Издишането“ на пострадалия става посредством налягането и еластичността на гръдните органи, така както от една напомпана топка въздухът излиза, щом отпадне налягането.
И така при опит за съживяване първото нещо, което трябва да се направи, е изкуственото дишане. Пациентът се поставя в съответно положение (на пода, опити за съживяване не се правят в леглото!) и в устата му се вкарва собственият издишан въздух, а носът му се запушва. Ако изкуственото дишане се направи добре, гръдният кош видимо се повдига.
Ако има само един спасител, той трябва след едно вдъхване да се погрижи и за циркулацията на кръвта. За тази цел върху долния край на гръдната кост се поставя дланта на едната ръка, а другата се подпира върху нея. Това е необходимо, за да се концентрира колкото може по-голяма сила върху един колкото може по-малък участък. След това гръдният кош много силно (без да се страхуваме от счупване на ребро — води се борба за живот!) и на тласъци се притиска, дори се изблъсква надолу. За тази цел е необходима твърда подложка, затова се предпочита подът пред пружиненото легло. С интервали от по една секунда се правят 4— 5 такива „пулсови удари“, след което наново се вдъхва въздух. Ако има двама спасители, единият поема дишането, а другият — сърдечния масаж. Опитите за съживяване не бива да се преустановяват твърде рано.
Доказано е, че едно правилно проведено съживяване преди пристигането на лекаря в много случаи е спасявало човешки живот.
Познаването на физиологичните процеси при дишане и кръвообращение допринася за избягване, на грешки при опити за съживяване, като например провеждането на изкуствено дишане без сърдечен масаж, което лесно може да се случи в суматохата, но може да има съдбоносни последици.
На един пострадал, който само привидно не диша, изкуственото дишане и сърдечният масаж няма да навредят. Но ако те не се проведат там, където има нужда, това означава сигурна смърт. И затова в неясни случаи по-добре прибързано да пристъпим към съживяване, отколкото да се колебаем твърде дълго време.
Днес впрочем има различни маски и тръбички за улеснение на изкуственото дишане. В ръцете на специалиста те имат стойност, но те не бива да станат причина за лаика да стои бездеен, ако в случай на нужда не са му под ръка. Решаващото е собственият дъх. С него наистина може — нека си припомним библейската картина — да се вдъхне на пострадалия живот, душа! И то от всекиго!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Медицинска енциклопедия © 2018 Frontier Theme