Структура на човешкото око

Въпреки че способността да се възприемат светлинните дразнения е развита много добре при почти всички живи същества, а и основният строеж на зрителния им орган показва голямо сходство, все пак зрителната острота и възприемането на видяното се различават много при отделните видове. Нека вземем почти баналния пример за зрителното поле на една птица, която фактически не може да възприема пространствени образи, тъй като страничното разположение на очите й не позволява покриване на образите, възприети от двете очи поотделно; но в замяна на това тя има един несравнимо по-широк кръгозор (поглед „напред и назад“).
В основната структура на окото различаваме четири части: един защитен апарат, участъци, в които се пречупват или събират светлинните лъчи, светлочувствителни рецептори, нервни влакна, които провеждат дразненето.
Освен това имаме помощни устройства, като зеницата — „блендата“ на окото, очните мускули като регулиращ апарат и много други.
Въобще сравняването на окото с фотографическа камера е много близко до ума; всеки любител фотограф би се възхитил от миниатюризацията на толкова много структурни елементи, но би разкритикувал и някои технически недостатъци на образа (например грубата „мушка“). Но тези недостатъци на окото се компенсират от голям брой биологични механизми. (Ще посочим един любопитен пример: всички образи възникват в окото обърнати с главата надолу, което обаче веднага се коригира в мозъка. Ако за опит поносим няколко седмици призмени очила, които също причиняват обръщане на образа, ние отначало ще възприемем тези образи също обърнати, въпреки че сега са в правилно положение, докато организмът „свикне с тях“.)
Очите са разположени в костни черепни кухини, където са добре защитени. Освен това очните кухини са изпълнени с мека мастна тъкан. Дори и при силно гладуване тази градивна мазнина се разгражда много бавно. Тя служи като еластична защита на окото и действува като плъзгащ лагер.
Окото (очната ябълка) представлява кух орган, голям колкото кестен, с кръгла до овална форма, който е покрит със здрава бяла съединителнотъканна обвивка, един вид като с яйчна черупка (еклера).
Предният й полюс е прозрачен и се образува от роговицата, която е по-силно издута (същинския „прозорец“). Средният слой се състои от съсъдестата ципа (хориоидея), която покрива отвътре очната ябълка като тапет, т. нар. цилиарно тяло (мускулни влакна, за които е заловена лещата) и дъговицата (ириса). Най-вътрешният слой, това е мрежицата на окото (ретината), в която са заложени същинските светлочувствителни клетки.
Вътрешността но окото е изпълнена с камерна вода, бистра течност, която се намира между роговицата и лещата. Следва пихтиестата леща, която също е прозрачна. Тя не съдържа кръвоносни съдове (прозрачност!), на дължина е около 10 милиметра, а ширината й се мени (средно 4 милиметра). Вътрешността на лещата се състои от продълговати влакна, които са обвити с капсула. Поради влакнестата си структура лещата притежава своя собствена еластичност с тенденция към по-силно изпъкване на повърхността й. Понеже е окачена от двете страни (цилиарно или ресничесто тяло), лещата не може да придобие „кълбовидна“ форма. Но в зависимост от напрежението на мускулатурата на цилиарното тяло изпъкналостта на лещата се променя и по този начин става „нагласяването на фокус“ (акомодацията на окото). При отпускане на мускулатурата лещата става по-сплесната, което означава, че отразява ясно по-далечните предмети. Следователно при гледане надалеч окото „си почива“, а постоянното близко виждане (четене) е възможно само с помощта на мускулно напрежение. Зад лещата се намира стъкловидното тяло, което също е прозрачно. То представлява най-големия раздел от окото и изпълва пространството между лещата и ретината, т. е. същинската вътрешност на окото. То се състои от белтъчна пихтия, а не от течност (… за да не изтече окото…“), както често се предполага.
Между лещата и роговицата, респ. стъкловидното тяло, се намира предната, респ. задната очна камера, която е изпълнена с камерна течност. Налягането в тези пространства, които чрез зеницата се съобщават помежду си, има значение за възникването на относително честата глаукома.
Роговицата, която заема около една пета от цялата външна повърхност на окото, не съдържа пигмент. Цветът на очите се определя от ириса, дъговицата. Този пигментен слой прозира през роговицата. Той представлява споменатата вече „бленда“, защото може рефлексно да се разширява и свива, и по този начин да определя размера на зеницата.
Натрупването на пигмент в ириса е различно при отделните индивиди. То се обуславя от расови белези и наследствени заложби. Въпреки това съществува и голяма лична вариабилност. С абсолютна сигурност можем да кажем, че разпределението на пигмента в това „тъмно място“ на окото няма нищо
общо с органичните болести, така че ирисовата диагностика е лишена от всякаква научна основа. В никакъв случай това не може да се сравни обаче с прегледа, който лекарят извършва на зениците. Големината и формата на зеницата, нейната реакция на светлина, нееднаквата големина на двете зеници и други са признаци, които дават указания за някои нервни смущения и реактивни процеси.
Ретината е същинският сетивен орган. В нея се съдържат зрителните клетки. Различаваме два вида светлочувствителни клетки: пръчици и конусчета. Те са разположени под един пигментен слой, във външния, т.е. в по-отдалечения от източника на светлината слой на ретината. Пръчиците и конусчетата не са разпределени равномерно в очното дъно. Около 100 милиона пръчици отговарят за черно-бялото зрение, а 7,5 милиона конусчета — за цветното зрение. Конусчетата са натрупани предимно в областта на жълтото петно, на мястото, където зрението е най-остро. При фиксация на даден предмет светлинните лъчи попадат тук върху ретината. Лъчите, които падат странично, се регистрират от пръчици, т. е. се възприемат като черно-бели образи.
В очното дъно е изходното място („сляпо петно“) на зрителния нерв, по който нервните влакна, събрани на снопчета, се отвеждат във вътрешността на черепа. Изходното място е нечувствително на светлина, затова се нарича „сляпо петно“. Но и тази „дупка“ не се възприема съзнателно при зрителния процес — още един „недостатък“ на окото, който компенсира един дефект.
Окото има дължина около 25— 27 милиметра. Анатомичната му ос не се покрива с оптичната, т.е. жълтото петно не лежи точно в средата на очното дъно. Това означава, че очите във физиологично отношение стоят малко косо. Шест чифта очни мускули движат очната ябълка във всички посоки. Мускулатурата се регулира от много фини нервни влакна и извършва еднакви рефлекторни движения в двете очи. Нарушенията в регулацията, респ. в тонуса, а и дължината на тези мускули причиняват неправилно положение на очите, известно като кривогледство.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Медицинска енциклопедия © 2018 Frontier Theme