Строеж и съставни части на ендокринната система

Ендокринната система се състои от голям брой жлези с различна структура, които са пръснати из целия организъм. Техният брой и размерите им са променливи. Някои „жлези“ съществуват само временно, например хормонално активната плацента през време на бременността, респ. „жълтото тяло“ (корпус лутеум) след спукване на яйчния фоликул.
Понякога сравняват взаимодействието на жлезите с вътрешна секреция с изпълнението на един оркестър. Въпреки че всеки солист свири своята партия — понякога спира, в друг случай се изявява с фортисимо, — всеки инструмент по свой начин допринася за общото впечатление от музикалното произведение. Ако се придържаме към това сравнение, то хипофизата играе ролята на диригента, респ. на концертмайстора. Тази жлеза, голяма колкото грахово зърно, заема централно място в хормоналната система.
Хипофизата е разположена на долната повърхност на мозъка, един вид върху покрива на твърдото небце. Тя е обградена от костен скелет, който прилича на седло (села турцика). От формата и големината на „турското седло“ на рентгенова снимка се съди за формата на хипофизата, защото самата жлеза не дава сянка.
Хипофизата е свързана посредством „дръжка“ с основата на мозъка. Това не е само един анатомичен мост. Със сигурност е доказано, че съществува тясна функционална връзка между мозъка и хипофизата, а по този начин и между нервната регулация и «ендокринната функция. „Неврохормоните“ влияят пряко върху хипофизата, те — ако се придържаме към същото сравнение — представляват партитурата, по която „диригентът“ ръководи оркестъра.
Тясната функционална връзка с централната нервна система личи и от строежа на хипофизата. В процеса на еволюцията жлезата се е образувала от две части — една неврохипофиза, която произхожда от нервната система, и една ендокринна част. Микроскопски в тази жлеза, която тежи не повече от 0,6 г, различаваме т.нар. заден дял, преден дял и междинен дял. Предният дял е същинският производител на хормони.
В сравнение с хипофизата щитовидната жлеза е грамаден орган. Тя е първата жлеза с вътрешна секреция, която е била открита и изследвана. Нормално при възрастен човек теглото й достига до 50 г. Но при болестно увеличение (гуша) тя може да придобие огромни размери и дори да причини тежък задух поради притискане на трахеята.
Щитовидната жлеза е разположена под гръкляна. В нормално положение тя не се различава, защото не издува шията. Тя се състои главно от два лоба, които са разположени от двете страни на трахеята и обхващат гръкляна. Онази част от жлезата, която съединява двата странични лоба (истмус), е значително по-малка и по-тънка. Тя се намира пред втория до четвъртия хрущялен пръстен на дихателната тръба. „Адамовата ябълка“ следователно не е — както често се смята — видимата щитовидна жлеза, а очертанието на гръкляна под кожата на шията. Щитовидната жлеза винаги лежи под гръкляна.
Под микроскоп се различават многобройни малки каналчета, респ. кръгли образувания, които са облицовани с кубични клетки. В центъра на фоликулите често пъти се вижда една хомогенна маса: това е колоид, който представлява нещо като резервна форма на хормона на щитовидната жлеза. При подходящо оцветяване в жлезните клетки се откриват малки зрънца; те съдържат секрета, който се образува в жлезните клетки и предстои да се отдели в лумена.
При гуша (струма) луменът на фоликулите понякога е уголемен до крайност и изпълнен със силно оцветяващ се колоид.
Между отделните фоликули се наблюдават съединителнотъканни клетки и многобройни кръвоносни съдове. Щитовидната жлеза се числи към органите с най-обилно кръвооросяване.
Околощитовидните жлези са нещо като „наематели“ на щитовидната жлеза. Тези четири жлези, които са на големина колкото череша, са разположени върху горната и долната повърхност на двата лоба на щитовидната жлеза, в нейната жлезна тъкан. Ако при болестно увеличение на щитовидната жлеза се наложи нейното оперативно отстраняване, трябва много да се внимава за тези сивочервеникави паратиреоидни жлези. Ако те също бъдат премахнати, възникват нарушения в обмяната на калция със склонност към мускулни гърчове (тетания).
Надбъбреците също играят важна роля в ендокринната регулаторна система. Те са разположени като шапки върху горния полюс на двата бъбрека, но нямат никаква функционална връзка със същинската бъбречна дейност; те обаче оказват влияние върху водния и йонния баланс. Десният надбъбрек прилича на тривърха шапка, а левият — на полумесец. Те тежат по около 10 г.
Под микроскопа ясно се различават един коров и един сърцевинен слой. Двете части имат различни ендокринологични функции.
Хормони
Достатъчни са милиардни частици от грама, за да се получи ефект
Хормоните на надбъбречната кора, кортикоидите, упражняват в човешкия организъм най-различни въздействия. Тяхното изследване даде възможност да се изолират много ефективни лекарствени средства (преднизон, дексаметазон и други подобни), с извънредно голямо значение за медикаментозната терапия.
Тъй като тези субстанции винаги имат и обратен ефект върху отделянето на някои хормони в организма, като се намесват в един много сложен регулаторен механизъм, такива специални препарати в никакъв случай не трябва да се прилагат безкритично.
Островните клетки в задстомашната жлеза (панкреаса) бяха споменати вече неколкократно. Както и много други части от ендокринната система, така и островните клетки в процеса на еволюцията се характеризират с тенденцията си към странствуване. Те са „навлезли“ в задстомашната жлеза и също нямат пряка функционална връзка със своя орган хазяин.
Като компактни клетъчни купчинки островите се различават много ясно от жлезните повлекла на панкреаса. Вътре в островите се наблюдават различни видове клетки. В-клетките произвеждат инсулина, който понижава нивото на кръвната захар, а А-клетките — глюкагона, чието действие е свързано с повишено кръвнозахарно ниво.
Покрай тези чисто ендокринни жлези в организма съществуват и органи, които един вид „по съвместителство“ работят и като жлези с вътрешна секреция. Касае се преди всичко за половите жлези, които и при двата пола покрай основните си функции изпълняват и инкреторни задачи — отделят половите хормони.
Клетките на яйчника, както и на мъжкия тестис секретират съответните полово-специфични сексуални хормони, които отговарят и за появата на вторичните полови белези. При женския пол в ендокринната регулаторна система участвуват и ритмичните процеси по време на менструалния цикъл, респ. при една начална бременност.
Трябва да се изтъкне, че във всеки организъм в малки количества се открива и антагонистичният хормон, т.е. мъжки хормони (андрогени) при жената, женски полови хормони при мъжа. Понякога при нарушение на равновесието им се получават отчетливи изменения във вторичните полови белези („брада“ при жената, развитие на млечни жлези при мъжа и други подобни). Причините за това са най-различни.
Относно ендокринната ефективност на шишарковидното тяло (епифизата), което се намира в третия мозъчен вентрикул, както и на тимусната жлеза мненията на учените все още се различават. Докато въз основа на изследвания може да се приеме със сигурност, че тимусната „жлеза“, която е напълно развита само в детските години, има много важна функция в развитието на имунологичната защита и пряко действие върху развитието на лимфоцитите, функцията на епифизата и нейното участие в ендокринната система са спорни. Някога в процеса на еволюцията този орган, който се намира в близост със зрителния хълм в мозъка, е бил нещо като „трето око“. При слепока този орган е все още светлочувствителен. При човека вероятно се касае само за един остатък от филогенетичното развитие, а не за активен орган.

Най-нови

Медицинска енциклопедия © 2018 Frontier Theme